За интернет от Online Direct, част 2

Минаха 4 месеца, откакто съм онлайн с Онлайн Директ, или Юнайтед Нетуъркс, или както им е официалното име.

Първоначалното ми позитивно впечатление от Online Direct си остана.

Ето още няколко точки за отбелязване по отношение на услугата:

1. Нетът е стабилен, досега не е дропил, тегли се, каквото се тегли, гледа се онлайн телевизия, без да насича, бързо се пращат файлове през Скайп, такива неща. Проблеми нямам нито със скорост, нито със стабилността на връзката.

Знаеш какви бури имаше наскоро, не се отразиха изобщо, нали мрежата е подземна.

2. Пишат ми мейл и смс, когато трябва да си платя сметката, за да не забравя. И всеки път ме питат дали всичко е било окей с нета през изминалия месец.

3. Когато един път имаше прекъсване на услугата за 2 часа "профилактика" или нещо такова, пратиха мейл на всички абонати много време предварително. Въпросната подръжка беше по някое време през нощта една събота, закратко, предвидено и после пак всичко окей.

4. Препоръчах доставчика на една колежка, от нея също само позитивен feedback чувам. Тя живее някъде към НДК.


Между другото, вчера ми се обадиха от Мегалан. Мрежата им се е разраснала и вече има и тук. Зарадвах им се, защото мина сигурно половин година, откакто бях говорила с тях, а ето че са ме записали и са се сетили да ми звъннат, когато стигнат дотук.

Обаче все още няма да минавам към тях. В началото имах такова намерение, наистина, но сега нямам нужда. Добре ми е с тоя нет от Онлайн Директ, няма смисъл да го сменям.

Все пак се радвам, че имам добра резервна възможност в лицето на Мегалан, ако се наложи ;)

На зъболекар по 9 часа всеки ден

Да напуснеш работа. Понякога дори много добра работа. Да осъзнаеш причините, за да не се прецакаш пак.

Всеки ден се случва едно и също: изпадам в черна дупка, преди да изляза за работа. Треперя, вцепенявам се, не искам да тръгна, мисля за лошо, пия хапчета за главоболие, едва се довлачвам до офиса. Колегата, който ме среща по пътя, пита защо не съм си взела болничен.

После се прибирам, влизам, стоварвам се на леглото и плача. Един час не мога да се помръдна, чакам "да ми мине", т.е. да се съвзема от това, че съм била на работа. Физическа болка и някакво огромно отчаяние.

Защо?

Харесвам си работата, самата дейност.

Плащат ми три пъти повече, отколкото на други хора, и два пъти повече, отколкото поисках на интервюто.

Не е много далеч от вкъщи. Плащат ми осигуровки, сред колегите има много симпатични хора.

И въпреки това.

Сякаш ходя на зъболекар всеки ден. Всеки ден същото гадене и страх и смазване.

Един ден като осмисля какво ми се е случило, сигурно ще е интересно да разбера какви неща са се оказали по-важни.

Надявам се цялата тази ситуация да ми помогне да осъзная разни неща и в бъдеще да не правя такива грешки.

Защо няма да звънна на Радио СВ Такси

Днес ми трябваше такси, за да занеса нещо тежко до вкъщи. Звънях на Радио СВ Такси, защото имах добри впечатления от тях. Имах, вече не.

Прецени за себе си:

Аз: "Добър ден, такси за..."

Радио СВ Такси ме прекъсва: "Къде сте?"

Аз: "Евлоги Георгиев 40"

Диспечерката: "Кажете ми пряка."

Аз: "Ами на Орлов мост е."

Тя: "Не ми казвай Орлов мост, а коя е пряката."

Аз: "Цариградско шосе и Евлоги Георгиев, на номер 40, спирката на рейсовете на ъгъла."

Тя: "Ама моля ви се не ги знам всички номера. Те са много."

Аз "Ми не всички, а номер 40..."

Тя, ядосано: "Пряка ми кажете!"

Аз: "Не знам пряка, точно на Орлов мост съм на Евлоги Георгиев и Цариградско..."

Тя: "Ми айде като разберете, се обадете пак."

И ми трясна телефона.

Разбира се, не се обадих пак.

И разбира се ако някога звънна пак на Радио СВ Такси, ще е в много, ама много краен случай.

Човека в магазинчето там ме слушаше през това време и каза, "Ама как така, не искат да ви вземат, защото не знаят къде е Орлов мост ли?"

Е тва е, фирма да не иска да има клиенти и даже да ги гони, като идват.

А после разправят как малко им плащат и нямало работа и т.н. :):):):)

Имала съм клиенти, които не знаят какво е имейл и какво е уебсайт и се опитват да ми пратят мейл, като напишат имейла в address bar-a. Но дори и с такива не съм си позволявала да се държа грубо.




P.S. FYI, номер 40 на тая улица е точно на ъгъла и на спирката, правилно ми каза човека кой номер е спирката. Предишният номер се пада чак Стадиона. Просто няма как да се обърка, напълно ясно обяснение къде е.

Ла ла ла :Р

Беше хубав ден :)

Слушам си аз пиянски ирландски песнички, seven drunken pirates with seven deadly sins, и т.н. и скачам с един парцал, защото сряда е ден за чистене, и по едно време бззззз и тя е пристигнала три часа по-рано от Виена!

Толкова ми беше яко да зарежа плановете за вършене на работа и да сме цял ден из града и тука, и изобщо. И за един ден беше и топло, и студено, и слънчево, и валя. И пица и магазин и банки и улиците и много приказки. Мики Маус и LSD. Снима и онзи просяк, и котките и после се отнесохме съвсем и забравихме да викнем такси.
А таксито се оказа бързо, макар че ония от гарата ни ядосаха после. Както и да е :) Все пак се надявам да е стигнала навреме с рейс.

Ей :)

Хубаво :)

Me happy :)

Luv ya!

А това е за Тони:



, която ще бъде черпена с бира в петък, защото е такова уникално рожденическо същество :)

"Обявявам випуск 2007 за довършен."

Зарадвах се на това, че видях няколко приятели. Хубаво беше, въпреки повода. Нещо като да се радваш на стар приятел, който срещаш на нечие погребение.

Всички в черни дрехи, в церемониална зала, с тъжна хорова музика за фон. Карамфили.

Строги речи за равносметки. Също като на помен.

Словото на заместник-ректора прозвуча като заплаха. "Пожелавам ви никога да не скъсате връзката с Алма Матер." И още много параграфи в този тон. Боже Господи. Накрая обяви "випуск 2007 за завършил".

Моля те Господи помогни ми завинаги да скъсам всякакви връзки с Алма Матер. Нека помпозните речи на официалните лелки и чичковци да не се сбъднат. Аман вече.

Усмихвах се, за да не мрънкам на приятелите си. Успях донякъде. Мисълта, че ще трябва още да се връшам там, ме смаза. Чувствам се като че ли никога няма да мога да се отърва.

Няма ли да свърши? Да се махне тоя кошмар и да се преструвам, че не ми се е случвал?

Трябва още много дни да се връщам. Да се разправям. Да си взимам отпуска, за да хвана работното време на всички администрации поотделно. Защото да, те са отворени по два часа на ден в различни дни... И всеки поотделно ще има да ми вика. А от работата повече отпуски няма да ми дадат.

Разделих се с другите и тръгнах надолу през Докторската с тъпото цвете, с тъпата книга. Исках да ги хвърля, а хората ме гледаха така странно. В трамвая един дядка ми отстъпи място, защото вече ми беше мокро лицето.

Писна ми. Искам те вън от живота ми завинаги, копеле, и не искам да те помня. С все аулата ти и помпозността и снобизма ти.

The Loneliness of the Long Distance Runner

Исках да напиша какво се случва. Но не мога да се концентрирам, уморена съм. Вече отвикнах да говоря, да споделям какво става, свих се, не знам как да кажа.

Преди се ядосвах на това, което Филип казваше. Сега мисля, че започвам да се превръщам в същото. Да вярваш в хубавите неща, но също така да знаеш, че те се случват на другите хора.

И не само това. Isn't it ironic, като в онази песен, че влагам всичките си усилия да си направя дом тук и да мога да се прибирам като пиле в гнездо..а в същото време скъсвам всички връзки с това място, вместо да ги създавам.

Мисля, че нямам живот тук в нормалния смисъл на думата. Загубила съм всички планове, нишки, пътища, хора. Не виждам нищо. Не че другаде го виждам, но преди го виждах тук, сега и това вече не.

Да, преди имах шанса да усетя как в чужбина се задушавам от самота и не мога да стоя толкова дълго далеч от тук, там всичко е чуждо и друго и никога няма да се впиша в картинката. Смятах, че не съм такъв човек, който може да замине и да се чувства добре там. Исках да съм си близо до това, което съм, тука в нашата си кочина, с нашите си хора, и така. Знаеш.

Обаче ясно си давам сметка, че вече няма разлика между тук и там. Не я виждам.

Дали тук или там ще си давам здравето и душата в бачкане на нещо, което не искам, но ми трябват пари, за да се оправя с жилището и със себе си - каква е разликата дали тук или другаде?
Дали ще съм сама, откъсната от всички, в опити да се преборя с неща, за които малко хора знаят, и за които не говоря. Каква е разликата дали съм тук или там?

Нищо не ме спира вече да избягам. Винаги бягам, както знаеш, и не се гордея с това.
В последната една година това е основната промяна в живота ми: че тук се чувствам по точно същия начин, по който в друга страна далеч от всички.

Иска ми се да имах илюзията, че или тук, или там, ще е по-добре. Искам си обратно или илюзията на заминаващите, или на оптимистите за тука. Изгубих и двете.

Баща ми

Баща ми имаше рожден ден и за пръв път в живота си не можех да бъда там.

Знам, че не ми се сърди.
Беше ми...такова едно. Не знам.


Min pappa